София, 22/09/09

По нищо не личи че е празник. Много хора даже не знаят какъв е. Питайте ги де, нека ви кажат.

На двата булеварда на които живея сутринта в 7 нямаше никого. Нямаше коли. Навяваше оня вятър, който обикновено носи търкалящи се храсти в уестърните, а лошите са някъде зад декора, подпийнали...слънцето пече, хризантемите на балкона ми аха аха да пукнат първи цветове.

Целия ден е само кадри. 60 км в час на Цариградско, средната лента. Някакви се изнервят и задминават колоната отпред, отзад и отгоре някак. Бързат за някъде, нали е празник. Малко по нагоре много бавно и необезпокояван, един чичо подрязва най-красивите червени рози в София, учтиво посадени пред МкДоналд'с. Завивам, до нас има повече скейтборди отколкото коли. Малко по рано на попа един полицай се кара на децата дето карат по Левски...ма тва на какво прилича, да не ви е игрище...ааа ма ха. Още по рано, в тунела на НДК няма жива кола, сама съм. Проверявам дали си включих фаровете щото не е нормално това нещо, толкоз черно, толкоз празно.

На пук на всичко кварталните магазинчета работят, едни учудено отегчени хора, които пак не са уцелили финансовия си разчет за месеца, поради бройни и небройно почивнослети дни, лекинко се тюхкат със стоката от миналия четвъртък.

За мен е все едно, малко по-бавно от неделята, една идея по бързо от съботата, без спешността на понеделника. На бюрото ми има 3 неща за понеделник, пардон за сряда.

Красив ли е такъв ден? Ама разбира се...

Night tunes, sort of

ритъм
като на сърце
но не съвсем
някак механично
отказвам да общувам с теб
къде са всичките ми електрони
танцуват ли?
май да
около нечие чуждо ядро
заети
унесени
крепостни
вечни

ускоряваш ли се
сам
като хамстер в малката си писта
искаш ли
с друг
да се гоните
успоредни?

Човекът от Рино

Слушам музика, която е по скоро имплозивна отколкото експресивна, човек като си отвори прашасалия външен хард, оттам изкачат страхотни неща.

Горан Брегович. Много от него. Назад до дните от гимназията, когато само разбирах, че Аризонска мечта взривява и най малката клетка в тийнейджърката ми главица. Радвам се, че музиката се развива с това темпо, ако тогава бях чула някои от нещата, с които се сблъсквам днес, мисля, че бих се отказала да пораствам.

И така, със звуците на пиано, със спомените за момчета, които си забравил да помниш, че си познавал, със няколко снимки и много кафе, вече минаха два дни в харддискровене. После пеем на френски без нищо да разбираме...

Терапевтични проблясъци в липсата на комуникация

'' Ако някой мълчи, то не е защото не иска да говори за нещата, а защото може само да плаче за тях"

"Във всичко има емоция, но ако подходим в разговора от ъгъл, който не срива душата, може и да разберем какво и е"

"Тъгата винаги е искрена"

"Странно как може да защитиш друг човек, по добре отколкото да защитиш себе си"

"Агресията в помощ на друг не е като агресия в помощ на себе си"

"Да обичаш себе си и да мислиш, че заслужаваш да бъдеш обичан са две оси на едно и също нещо"

Плочки

Странно как фризовете в банята обикновено са отправна точка за разнообразни мисли. Сякаш ти казват : " не си в банята, някъде другаде си сега и водата те отмива към полето, към гората". Затворен сред 4 стени с фризовете можеш да избягаш където си избрал, докато си купувал плочки. Много мило ми стана, че малката ми братовчедка е сътворила чудесни кафеви цветя за фриз, които с удоволствие бих си сложила не само в банята, а и на тапет в кътче в коридора, малко над един шкаф за обувки, който още не съм си купила.

Горска история

Започваща всъщност в края на тази пътека. Ей така от снимката, в посока към вас, на около час и нещо.

От тази точка търсихме път обратно към селото, защото не ни се правеше отново разиграване на сцена от Индиана Джоунс, с чупещи се стъпала над водопади и подвижни прътове за хващане.

Като не знаеш пътя, питаш...гледаме едни хора ловят нещо с въдици на един рибарник и баща ми казва: "ти стой аз ще ида да ги питам за пътя". И разговорът тече така:

Баща ми: Добър ден
Младата двойка рибари: –––––––––– (тишина)
Баща ми: Може ли да ви попитам нещо?
Младата двойка рибари: Не, нищо не знаем.

Да не дава Господ да имаш нужда от помощ в гората.

Историята свършва тук, на 6-7 км от населено място, където за пръв път видях баща ми загрижен за бъдещето на хората в тази страна.

Стихчета

***

улица в тъмното
може би я няма
все още цъфтят
крушки светлина
люляци казват
някакви неща
много тайни са
но цветът им
пак е люляков

***

скърца ли нещо
в твоята стая
отиде ли си
онзи който чакаше
нанесе ли се
силна светлина
отвори ли да
влезе слънце

***